Автор: Илай Стили, newsweek.com. Стили е режисьор-документалист и писател. Последният му филм

Автор: Илай Стили, newsweek.com. Стили е режисьор-документалист и публицист. Последният му филм е „ Какво умъртви Майкъл Браун? “

През целия си живот съм познавал хора като Клодин Гей (президентката на Харвард, упрекната в плагиатство от 1997-а, откакто не осъди задоволително кресливо нападението на Хамас против Израел, бел.ред.) и те са повода, заради която в никакъв случай не отбелязвах нищо в квадратчето за раса в колежа или в приложенията ми за работа. Ако го бях направил, нямаше да бъде свободен човек през днешния ден.

Като дете бях запленен от историята за междурасовия брак на дядо ми и баба ми по бащина линия през 1944 година в сегрегирано Чикаго. През 1967 година, в същия град, междурасовият брак на черния ми татко с дъщерята на оживели от Холокоста не е бил доста по-лесен. По това време Америка гори в расистки протести. Дедите и родителите ми са имали всички аргументи да не се женят през цветнокожата разграничителна линия. Но са избрали любовта пред повелята на расата си.

Вярвах тогава, както и в този момент, че те са по-добри американци от белите супремасисти, противопоставящи се на техните бракове, и от ранна възраст съм считал за свое рождено право да пазя правилата на свободата, равенството, любовта и великата човещина пред расистките повели от всевъзможен тип.

Но щях да се изправя пред расистка заръка, която е друга от тези, които са стояли пред родителите ми. Когато станах младеж, се сблъсках с голям напън да се причисля към една единствена раса в учебните формуляри и в персоналните си контакти. И заради този напън имах възприятието, че моята еднаквост, която мислех, че се дефинира от изборите, които върша и отговорностите, които поемам, се е трансформирала във валута в нечия непозната политическа игра на власт.

Но едвам когато аплайвах в лицей през 1990-те години, срещнах хора като Клодин Гей и в действителност прозрях зад завесата на политиките на идентичността. Оценките ми и изпитите SAT бяха на границата на допустимото за колежите от най-голям клас и тогава моят консултант по образованието в гимназията, както и множеството академични админи, ме посъветваха да отбележа „ черното “ квадратче в заявките, с което да увелича възможностите си. А когато виждаха нежеланието ми, те най-често отхвърляха моите съображения с една и съща имитация: „ О, няма нищо, просто означи полето и ще получиш преимущество. “

Те не грешаха – един път ми предложиха стипендия на името на Мартин Лутер Кинг в размер на 25 000 $, доста пари през 1993 година. Отбелязването на черното квадратче беше меко казано изкусително.

Но това беше машинация. По това време процентът на всички чернокожи от по-ниско икономическо родословие в университетските кампуси беше понижен до едноцифрено число. Тези студенти бяха сменени от идващи от междинната и висока класа чернокожи, африканци, карибийци или мултирасови представители като мен.

С отбелязването на квадратчето „ черно “ от мен се искаше да прикрия действителните проблеми и неравенства, които подриваха напъните на чернокожите от ниската класа – единствено с цел да могат университетските администрации да претендират за расово възмездие посредством по-голям брой записани студенти.

И след това се чудим за какво през днешния ден в съвсем всеки огромен град има непрекъсната най-ниска класа от чернокожи?

Д-р Клодин Гей, президент на университета Харвард, свидетелства пред сенатската Комисия по образованието и заетостта, на 5 декември 2023 в служебната постройката „ Рейбърн “, Вашингтон

Комисията организира чуване, с цел да проверява антисемитизма в университетските кампуси. Но за мен, на персонално равнище, това не беше най-лошото от тези изменящи живота конфликти. Знаех, че в случай че отбележа черното квадратче, университетските админи и шефовете във компаниите ще имат възприятието, че са ми длъжни. Те щяха да отворят вратите на уважаемите си институции и в подмяна на това от мен щеше да се чака да удостоверявам преданост към тяхната расова политика и идеология.

Отбелязването на черното квадратче във формулярите ми за университет би ме задължило да вляза в мисловния модел на малцинството и да се разведа с по-широката си американска еднаквост, с цел да прегърна надалеч по-ограничена еднаквост, основаваща се на расовата политика. В моя случай това щеше да значи да прегърна расистки и виктимизиран умствен модел, в който всичко се дефинира от робството, сегрегацията, неравенството и расизма.

Хората ми се подиграваха, че притурям доста прекомерно огромно значение на черното квадратче, само че те нямаха визия за всичко, което чака черен студент, който е поставил отметка против „ черно “. Ако бях отбелязал „ черно “ във формулярите ми за кандидатстване, това щеше да отвори вратата за черни стипендии, прецизно черно насочени действия, черни братства, черни кампуси, черни специалности, черни студентски асоциации, черни това и това. Как бих минал през всичко това, без да попадна в плен на политиката на чернокожите?

Дори и в тази млада възраст, знаех, че в случай че отбележа черното квадратче, би трябвало да изоставя пътя на заслугите и да потегли по пътя на надпреварите, където хора като Клодин Гей са отличници. Тя е може би най-успешният негър, извървял този път, само че тя не е свободна персона.

През цялата си кариера тя е подчертавала цвета на кожата си и политиката на расовата еднаквост, които, както в този момент виждаме да си личи, допускат комбинация от непросветеност, породист есенциализъм и плагиатство.

От всички тези неприятни неща, най-лошото, което хора като Клодин Гей направиха в Америка, беше да поведат толкоз доста хора от своята раса по този задънен път на породист есенциализъм. Днес фокусът беше подложен върху обидите на Гей към азиатци и евреи, само че в никакъв случай няма да бъде забравено по какъв начин хора като нея наскърбиха черните, освен това доста по-силно и доста по-трайно, засягайки голям брой генерации.

Моят отвод да отбележа квадратчето за раса означаваше, че никой не може да има искания към мен. Аз съм свободна персона, и единственото, което дължа, е признателност към многото хора, които ми помогнаха по пътя ми към заслугите.

Но в случай че някой желае да знае за какво в действителност в никакъв случай не означих черното квадратче, същинският отговор се крие в живота на моя негър дядо. Роден от поробени родители на мръсния под в Кемп Нелсън, Кентъки, майка му и татко му умират, когато е едвам младеж. Съвсем самичък пътува до Детройт, а по-късно до Чикаго, където работи най-невероятни неща, с цел да устоя свободния си метод на живот. После един ден осъзнава, че този живот няма да го докара до нищо положително. Той укрепва и става създател и един от членовете на Конгреса за расово тъждество (CORE), където среща баба ми. Започва работа като водач на камион, става предан на смейството човек и се образова, прочитайки всяка книга, която му попадне. С всичко това той съумява да издигне фамилията си от беднотия до стабилен живот в ниската междинна каста, без значение от изискванията на сегрегация.

Защо бих предал този удивителен прогрес за празното заричане на цвета на кожата?

Авторът на публикацията Илай Стили е режисьор-документалист и публицист. Последният му филм е „ Какво умъртви Майкъл Браун? “

Инфо: newsweek.com

Превод за " Гласове ": Екатерина Грънчарова